Рожденият му ден трае 48 часа.

Нищо не мога да чуя и да разбера,

чувам само едно боботещо „бла-бла-бла“,

което ме дави като тютюнев дим.

Не обичам торти с много крем,

само бисквитена и то не много сладка.

Да му наредим свещите. Поне има време.

Много ми е скучно, мое братле,

нещо зивика в мен и замълча завинаги –

не си мисли, че не страдам, не си мисли, че не страдам…

Дори в морето на въображаема сласт

мога да се видя, почти да усетя

нежната ѝ лунна кожа,

да я галя с коси, по-дълги от Млечния път…

Как не станах един метеоролог,

космолог,

теоретичен физик,

специалист по ядрена физика,

есхатолог…

И пак нямаше да мога да те разгадая.

И пак нямаше да мога да те разгадая.

Advertisements

Провал.

Аз съм генетичен провал,

който се лее из листове виртуална хартия

и мрази всякакви бинарни дефиниции.

Майко, не тъжи. От брат ми се родиха синове,

от мен ще се родят златните ябълки на подсъзнанието

и аз като нежен розов облак ще засенчвам теметата на чичковците,

които си говорят пред блока, хвърлят зарове, играят табла, обсъждат политиката,

о, защо Бойко Борисов и ГЕРБ унищожават безнаказано България?!

 

Възкачен съм като лидер на твърде порочна партия

над собствената си душа

и не заплаквам, и не заплаквам.

Боже мили, как ме отегчават някои хора,

как рутинността на работния ден е мъничък цикъл

на раждане-смърт, раждане-смърт,

а аз съм асексуален и безплоден бял корен,

който сигурно е вечен някъде там, зад обсега на съня

и гони луната със среднощен автобус из Пловдив.

***

Транспортната схема на Пловдив е наистина доста зле,

има много задръствания и точно в 7:35 сутринта се качвам от Синия пазар

(абсурдно царство на сини краствици, дюли и домати),

за да отлитам към монотонността

доброволно, под знака на трудовия договор,

на договора с Дявола всъщност…

Продаваме си душите, не се ли усещате,

те креят и тихичко жужат

като затиснати с буркан буболечки,

а тлъстите работодатели почукват с нокът и ги мързи

да внесат осигуровките.

***

Но на 27-ми, в петък, 2018-та

се качих от Синия пазар в 12:35 след полунощ.

Потеглихме на другаде… Знаете ли къде?

Да гоинм Луната, дето все се крие, едновременно зад облаци и затъмнения,

двоен затвор, срамежливата ми тя

и тъкмо си помислям, че сигурно е девица,

тя се оказва една почерняла глава, нещо като обгорен балон,

който лети в непосредствена близост до задното стъкло

(на автобуса).

Не бивало да се гледа Затъмнението. Не е добре от енергийна гледна точка.

Добре, добре, и да не се гледа – да се пипне може ли???

И аз го пипам, въпреки че е като глава на мъж-балон

с много крив нос.

И то отлита, отлита си в небето.

Колкото си беше голямо на небето, толкова си бе голямо и пред очите ми.

Пипнах Затъмнението. Сега какво?

Черен мъж.

Твоят черен мъж ще влезе,

сладка лунна светлина ще лази по нозете ти.

Той ще се наведе и ще плъзне сенчести устни

по къдриците на медената ти коса.

Нищо няма да видиш, нищо няма да чуеш.

В такива нощи мълчат и китарите,

не свирят музиканти по покривите,

не пушат художници в размисъл,

не се самоубиват тънки лирични момчета.

Особена нежност стаена у всички.

Демоните спят в зелени постели.

Твоят черен мъж ще се отдели от сенките върху стената,

ще се наведе,

дъхът му ще премине над челото ти.

В такива нощи водата замръзва в сърцата на сградите

и сутрин потичат кървави струи по мивките.

Огледалата са мътни и бели.

Той просто ще легне до теб, ще се завие със съня ти

и небето над вас ще тежи

от цветове.

40 дни

Преминаваме с майка ми квартала.

Тя вече е вдовица и изглежда по-различно –

полата ѝ е черна, до вехто сива на места,

в гънките ѝ скрит е

на юли пагубният дъх.

Аз не знам дали изглеждам по-различно,

но сякаш всеки търси някаква промяна.

Косата ми е детски руса

и под шарените кецове следя

как живеят камъчетата в тротоара,

и всички малки цветни стъкълца,

които като сълзите на майка ми блестят

и като тях порязват.

***

Един ни спира, после друг.

Моите съболезнования, моите съболезнования!„-

разлива се като наздравица

и си представям, че сме напълно непознати

или всички станали са неми,

с майка ми вървим в тишина

и никой никого не спира,

и никой даже и не забелязва

в косата белите ѝ нишки.

***

На майка ми косата побеля за нощ.

Бял е пътят и пред нас – все същият познат ми път,

нека всички да са неми,

нека стане тихо като в сън.

Една, две, три…“ – броя си стъпките наум,

почти ми е забавно,

косата ми е детски руса,

и не искам да ни спират тези страшни хора

и да ни напомнят,

че правоъгълният некролог върху вратата

пръв ще ни посрещне.

***

В прозорците блестят лъчите.

Сухи са дърветата.

Протегнатите блокове под слънцето

мъркат като котки благи.

Децата все така играят. Все така.

Прминаваме с майка ми квартала.

 

 

Дъждовете на март

Тъкмо цветята проправиха път

през плътта на черната почва.

И се посипаха белите ангели на късната зима,

зажадняла да се утоли,

с напукани до сухо устни,

след месеци мълчание.

Дъждовете на март прогониха пръстите на Юга, попариха щъркелите със сини огньове.

В сърцето ми се издигна цяла клада върху ледена пързалка.

Таньорите са с черни маски на лицата, правят сложни пируети и изчезват в сребърна мъгла…

Колко е зловещ и смътен, боже,

Тоя дъжд, който се изсипа след три сутринта, и макар да лежеше до мен и да усещах съвършеното Ти дишане, колко празно остана в мене сърцето ми, да бие на кухо и да мълчи,

мълчи,

мълчи…

Аз съм жадната ти зима, с издънени очи от сълзи, натикана зад мислите на хората, които винаги ще предпочитат топлото, изродено до насита време, есен без дъждове и без мрак, от която не може да поникне зима.

Бродницата Ти,

Косите, дето се пилеят по лицето Ти…

Дявол взел ги, Дявол взел ги пустите коси, как искам да съм тоя дъжд навън, след три сутринта, да се сипя по Теб и да ме пиеш, да падам в очите Ти като сълзи, да облея лицето Ти, да се пропия в кожата и да се разтворя в кръвта ти, толкова дълбоко и печално…

Да намеря мир.

Да намерим мир.

терасата

На простира – черни сенки

влачат бясно траурни опашки,

вятърът ги гъделичка и се хилят лудо,

сякаш сборище от вещици

живее на терасата.

 

качва се първата котка,

грозна като чумава,

ала мила като смърт,

която е желана от безнадеждно болен.

 

качва се втората котка

и подгонва лъчите на слънцето.

сладко си играе,

защото е дете.

 

излиза чичкото на двора

и притяга длан – ще вали ли днес?

покривът на къщата му се удави

сред листата на асмата.

под тъжните ѝ сенки играе с жена си

шах и дама.

 

духът ми скита понякога нощем,

скита понякога нощем,

щом не сънува.

излиза момичето, което също не спи.

живее срещу моята тераса.

носи червено бельо,

което изглежда винаги черно в нощта.

 

вятър се бори с вратите

така неуморно

има всичките сили

да ги повали,

но все не успява,

все не успява.

 

качва се третата котка,

черна като дъжд.

понякога е едноока, друг път не е.

ближе сенките по мраморам, пои се.

не остава жадна също като мрака.

 

на моята терасата се топят слънцата

и не пиша стихове.

не пуша цигари и не ги гася в дланта си.

няма да е тъжно никога

като през 2007-ма.

Беше 13 етажа нагоре.

Елена.

В парка на старите гробища,

след прашните часове в училище,

помниш ли, Елена?

Гонихме залеза през дърветата.

Все на запад,

все на запад…

Железопътната линия. Счупените стълби.

Аз и ти на бялата пейка,

върху крилете на тайните ни дневници.

Вътре в тихия купол,

иззад който шушнеше класът ни.

Скъсани тетрадки под чиновете.

Кабинетът по химия, където сядахме заедно.

Помниш ли, Елена?

Не стрижеше косите си тогава.

Харесваше тъмнолилаво и черно.

Правех ти магии и ги пусках в дългите ти мигли.

Осъзнавах – няма да е дълго.

Тичаше с мен към залеза,

но той не те погълна.

Очите ти не го понесоха,

ти сведе клепки и си отиде.

 

Потънах в сенките, Елена

и пак не ме чуваше, както преди.

Какъв бях тогава, можеш ли да ме опишеш?

Сърцето ми голямо колкото училищния двор,

източен и тъмен през следобедите.

Само тихият дъжд на семптември не ме изоставяше.

Старите пейки тогава още ръждясваха.

Никой не ги безпокоеше.

Сядах на някоя от тях и мечтаех,

засипан с безвремие и сухи листа.

Обичах минорните песни в часа по музика…

Тогава сядахме ли заедно, не помня?

***

Изкорениха старите пейки.

Все едно с теб никога не сме седели там.

Само залезът е същият,

есенните стъклени следобеди

на нашия Бургас.

Град като сълза.

Носталгично

Оказа се, съм слаб в това.

Да бъда далеч от определени неща. И въпреки, че в бреговете на сънищата ми най-често се блъскат вълна след вълна, усещам как липсва влажният солен въздух по кожата ми, онова усещане, че щом се задуша, мога да избягам при морето, да се взра в многоцветната му шир и просто да изчезна.

Станал съм вечно недоволстващ и ядосан тип, който крие всичко това с Везнишка лицемерност иззад благото си младолико лице.

Затворен съм в малък бял автбус, който всъщност е маршрутка, ама лъжат, че е автобус, и  в него (нея) няма климатик, а навънка е 40 градуса най-малко. И  този автобус не знам накъде отива. Напред е само прах и жега. Назад е само прах и жега. Толкова е слънчево, а е неясно като в облак лепкав мрак. Онази светлина, която те заслепява, колкото и да мижаш с очи.

А преди 4 дена се обеси Честър Бенингтън от Linkin park, и се върнах в 8-ми клас, запознах се с М., осъзнах, че не зная изобщо английски и се научих просто да потъвам в мелодията, в китарите, в барабаните, в монотонното рапиране на Майк Шинода, във високия и странно нежен глас на Честър (дали на живо вади такъв, питах се и бях почти сигурен, че това е нереално), лежах си 14-годишен на бялата спалня на майка ми, с плътните черни слушали на малките уши и Честър викаше и плачеше с пеенето си… Цялата тази симфония преминаваше бариерата на езиците и разбирах всяка една частица от съвършената цялост на творчеството им.

На 14 си особено трагичен и впечатлителен. Както и на 15, на 16… Тези сладки години, когато дебнех всичките си любими песни и клипове по MTV.

Величини, които само миналото може да притежава.

И в някаква съвършена утопична реалност, плувам сред мътните дълбини на Черно море и си знам, че Честър Бенингтън не е умрял, ей сега ще се прибера, след като позалезе още малко слънцето и когато прекрача прага на хола, от телевизора ще се пролее „Numb“. Ще вдигна трескаво домашния телефон, ще набера Л. и ще викна в слушалката:“ХВАНАХ НОВАТА ПЕСЕН!“

А човек и добре да пее, се беси.

(Честър, моля те, поздрави сър Тери Пратчет от мен! Пък защо не и Питър Стийл.)

Вода

Какво ще стане като се събуди

синът на вечните морета?

Какво ще стане като прелее

синята вода, тъжната вода

и ви измие,

очите ви измие,

оловните стени на умовете

помете

и влезе в сърцата ви, в сърцата ви?!

Синята вода, тъжната вода,

бистра като сълзи на русалка?

И сърцата ви прелеят като чаша,

и светът е гърло

свито в болката пред плач…

Няма вече мост,

който да не е обграден

от плътните вълни, тихите вълни…

Те бавничко преливат, всичко те измиват.

***

Но заспал е още плачещият син.

По очите му се смеят

малки алени корали.