За Асексуалността 2.1

Не знам как обичат асексуалните хора. Нито гей хората. Нито джендър флуидите. Не знам как обича нито един човек на света, понеже всеки си знае сърцето.

И така аз си знам моето сърце. И моят си разум. И моята си клета душица.

Не искам да пиша тъжни неща сега, нито трагични неща, нито някакви гадни и тежки неща, дето все ми се затлачват като плач в гърлото, макар все натам да отива работата. Понеже съм тъжен, и обичането ми и то такова – тъжно…

Нито ми е мъж, нито ми е жена. Повече го чувствам като своя кръв, ала и това не е. Като да си отвориш очите рано сутрин е. Имаш прозорец на изток, който гледа към пристанището; морето се е нагърчило на ситни вълнички и блестят като рокля на принцеса.Бели лодчици се полюшват лениво. Миглите ти мрежат цялата тая красота. Точно това премежване е – нежно, сънливо премрежване.

Но и друго е. Когато тичаш нанякъде и ще ти се пръсне сърцето. И ще ти се разкъсат дробовете за глътчица въздух. Точно това усещане, чисто физическо, болезнено усещане за недостиг на въздух.

И трето също е… Нямам си и представа какво, ала ей сега ще изникне по-ясно. Когато вземеш рапан и го опреш до ухото си и слушаш, слушаш вълни, океани… И когато чуваш нечия песен да се извива, нагоре, все по-нагоре към небето…

И някакви други неща е. Не така отвлечени, по-тукашни. Като онова с въздуха. Но не е само въздух. Прорязва ме цял. Хубаво е като глътка топъл чай в януарска нощ. И сепващо подобно бучка лед върху оголена кожа.

Вселява се в мене прегладнял вампир и ми се ще да го целувам до кръв.

Превръщам се в ангелско перо и полека-лека го погалвам по скулите. Като сълзичка.

Да бях сълзите му, например. Но, не, не… Те все някога ще се търкулнат от миглините върхове и въздухът ще ги отнеме. А искам да съм там завинаги. В очите му – уморени и дълбоки езера, в които се четат и детство, и мъдрост.

Излиза от представите ми за Добро и Зло. За приятно и неприятно.

Но ние приливаме един в друг като цветове на залез. До плътното ни сливане в непрогледна нощ.

За Асексуалността 1.3

Невидим.

Преди всичко ще бъдеш невидим; ако цялата палитра на ЛГБТ + дъгата се „радва“ на своята пъстроцветна яркост, то ти представляваш черния цвят. Нощ. Бездна. Сянка.

Това може да е много удобно, ако си интроверт и показността наистина не ти е в кръвта, но може да те вкара в толкова неудобни и странни ситуации, че да не ти се ще да си се раждал.

Разбира се, всеки човек е различен. Конкретно моята сетивност е непоносимо изострена.

Колкото и да се старая към мекота, приемане и разбиране, личното ми възприятие към сексуалността засега се движи между отрицателно и неутрално. До положително не съм го докарвал никога. И както споменах по-горе, то е едно изострено възприятие.

Негативността още повече се усилва от стремежите на цивилизацията да натрапи тази сексуалност отвсякъде и то по крайно непривлекателни начини – или пошло и натуралистично, или блудкаво и скучновато. Но… Разсейвам се. Исках друго да напиша, върху друго да разсъждавам. Върху невидимостта, върху собствената си невалидност.

Преди около 7 години, майка ми каза, че асексуални хора не могат да съществуват и че това пак е поредната измислица на медиите. Не съм спорил с нея. С нас имаше и трето лице и именно то беше повдигнало темата. С майка ми за такова нещо не съм, и най-вероятно няма и да говоря.

Асексуалният човек е сам в съществуването си, а щом се съберат двама – то самата липса на това съществуване просто се удвоява.

За асексуалните партньори съществуват следните варианти:

• Вие сте само приятели, щом между вас няма нищо сексуално
• Всъщност, вас ви няма. И дори след някакъв вид обяснение, е силно вероятно пак да излезе така, че не съществувате и се правите на интересни

Първата точка е обидна с това, че тя с лека ръка принизява платоничните чувства. Приятелството, разбира се, е прекрасно явление; лично аз не съм съгласен да се поставя непременно под романтичната връзка, но ето, че изразът вие сте САМО приятели прави тъкмо това.

Ти не обичаш партньора си достатъчно. Не си наистина влюбен, щом не можеш да изразиш достатъчно много близост. Или пък просто ви трябва още мъничко време? Ще мине време, разбира се, и нещата сами ще си дойдат на мястото.

Много силно вероятно е също така да излезнеш луд или болен. Но за тези две неща винаги има опасност.

Възможно е с цялата тая словоохотливост да изглеждам като човек, който доста се обяснява. В реалността, обаче, пагубно много избягвам да се обяснявам. Мразя да се обяснявам. Да влизам в детайли. Да уточнявам. Може би затова се бълвоча тук напоследък. В мен е засъхнала тъмната кал на мълчанието и несподелянето.

Когато навремето баба ми ме попита дали той ми е интимен приятел, исках подът под мен да се отвори като бездната адова и да ме погълне. Съвсем сам се спрях на точка 1, горестно и ръкомахайки. Боже мили, каква глупост, аз и интимен приятел. Ха-ха. Разбира се, че сме САМО приятели. Откъде са плъзнали тези грозни, грозни слухове? Ами, спите в едно легло.

Когато се стигне до спане в едно легло, нещата стават ясни за хората. Всичко им се нарежда като пъзел, светнатата крушка огрява мазето.

Предпочетох сигурността на точка 1, защото съм неспособен да понеса точка 2. Все още нямам силите. А когато аргументът за общото легло е толкова силен и символен, на теб не ти остава нищо друго, освен да се влееш в онази обща маса от интимни приятелства и да признаеш, че те всички са били прави, че няма такова нещо като асексуални хора, било е просто младежки период, а ти – ти си безсилен пред влюбването, безсилен пред влечението на пола и в крайна сметка си се отдал/предал.

Нищо подобно. Не съм. Правил.

Вече цяло десетилетие не съм се пречупвал и сам отвеждам нещата към точка 1, сам, съвсем сам, и къде се пропуква това, къде не… Къде се пропукваме ние самите.

Но има и друго. Трябва ли любовта да бъде обществено достояние? Ами, да, нормално е, в общество живеем. После се сключва граждански брак, раждат се деца, имената им се вписват и т.н. Всичко е обществено достояние и няма мърдане.

Харесва ми, нерядко, да сме си невидими. Ти и Аз. Два черни цвята. Или може би прозрачни, каквато е водата.

Няма да се родят деца от нас, раждат се само мънички вечности в сърцата ни (мразиш ли ме за това, о, библейски боже?).

Нямаш си точно определение, с което да те нарека пред хората. Не, че ми е нужно, но понякога Те горестно настояват за това и се получават комични разминавания. Но преди да бързат да те изтрият, предпочитам аз сам да съм поел контрола над това.

В крайна сметка, ние си знаем, и това е най-важното, нали?

Чакам те да си легнеш до мен и да не пиша тъпотии по нощите.

Че и токът спря преди малко.

Ще излъжа, ако напиша, че съм влюбен в теб, защото ако изключим хладноватия ми имидж, тази дума ми теснее.

Когато не сме заедно, сме като принудително разрязани сиамски близнаци.

За Асексуалността 1.2

Свърхспособности.

Телекинеза. Пирокинеза. Телепатия. Всичко, което се сетите от този ранг.

Разбира се, бях луд по тези неща и идеята за придвидимите способности на човека, за простичките му необходимости и участта му да умре тъй бързо и лесно, ме изпълваха с отегчение.

Не можех да се примиря, че съм човек, ограничено същество, подчинено както на външния свят и неговата суета, така и на капризите на непостоянните си емоции. Исках да съм повече. Нещо различно. Удивително.

Липсата на сексуално привличане неизменно беше наредена до класацията със свръхспособностите, едно отпадане на част от зададените необходимости; струваше ми се, че с колкото по-малко човешки изкушения е обременен някой, толкова по-близък е до нещо божествено. Все едно да си слънцеяд и да нямаш нужда от храна. Липса на необходимост =липса на слабост.

Но всичко има две страни. Въздигах се над другите и се суетях, но нощем не намирах мир. Нямах слабости и изкушения, излишни вълнения на плътта и прочее. Но нямах и своя пристан, нямах топли обятия, в които да се сгуша, коси, които да вдъхна, ръка, която да се пресегне към моята и да сключим пръсти; всичко това тегнеше над мен не особено изкристализирало, но достатъчно силно, за да ме побърква.

Не беше в никой случай центърът на света ми. Имах стотици бягства, улички, по които да кривя, потайни вълшебни гори, в които да се изгубвам. Но нещо не беше наред. Забелязах неприятно разминаване.

Много ме затрогваха душевните трепети на човешката душа, романтичните излияния. Беше ми странно, че хората успяват да обединят духа и тялото си в едно, докато при мен това не ставаше.

Имах душа, за която бях искрено загрижен и чиито прищевки бях готов винаги да изпълня.

И имах тяло, което не понасях, не защото не одобрявах чисто естетически, а защото ми беше чуждо и хладно, неудобно, тясно и ръбато, сякаш зазидан в ковчег. Не го понасях заради самата му същност на тяло, а оттам и хубавите неща в него ми се струваха отвратителни, едва поносими.

И останалите хора ми бяха отвратителни, следователно обичането на друго човешко същество се издигаше до нещо невероятно като следствие.

Струваше ми се, че трябва да оправя това неравновесие. Но как? Чрез кого? Имаше ли личност, която да прилича съвсем малко на мен в това отношение? Нямаше как. Нямаше как да е някой, когото сам не съм си измислил.

Обичах Ничия Никога и нейният образ бе въздигнат до рая на виртуалните небеса. Защото бе далеко. Защото бе идеално. Защото не напускаше пределите на мисълта ми.

Ужасяващо много исках да съм господар на всичко, да контролирам всичко, да зная всичко, да умея всичко. Така ли бе?

Не съм много сигурен. Но зная, че искрено страдах, поради невъзможността да достигна онова, за което вътрешно жадувах. Никой нямаше да ме обича и никой нямаше да ме иска, щом ме опознае.

Е, какво пък. Бях въоръжен до зъби. Броня от имагинерности. Влад’ и духовете. И безкрайното море, нали? Не мога да опиша, колко близък можеш да станеш с морето, но не изтягайки се цяло лято по бреговете му, а следвайки го с очи непрестанно – и зиме, и лете. И есен. И пролет. То е всякога красиво, всякога.

И въпреки че често се чувствах смазан като малка незначителна гнида, за която никой не я е грижа, също толкова често не се отказвах от странната си егоцентричност. Ще ме имат, няма да ме имат. Ничия Никога можеше да бъде всяка, стига да имах власт да я извая. Отново и отново. Всяко непознато момиче, прекрасно с далечността си. И всички бяха мои, докато не бяха. После си отивах.

Нищо не беше. И аз не бях никой. Това ме разкъсваше, разединяваше и бавно изсмукваше.

Не, не можеше така.

Но как можех да спра този ужасен бяг? Исках душите да са близки, но не и телата… Може би? Нямах точно идея, доколко близки могат да бъдат телата. Чудех се какво ли е да прегърнеш някого, защото от ранно детските си години насам, не бях прегръщал никой. И никого не бях целувал, и никого не бях погалвал.

Изведнъж взе да ми се струва много ценно някой да ме докосне. Имаше стойността на огромни златни пирамиди, които стигат облаците.

Много често мозъкът ми беше пръст, върху която капе дъжд, пръстта се разкалва и от нея започват да къкрят нежни розови червеи.

За Асексуалността 1.1

Ако напишете в търсачката „асексуалност“ (имайки изобщо повод да го правите), ще се натъкнете най-вероятно на следното определение в Укипедия:

Асексуалност означава липса на сексуално желание и влечение или липса на желание за секс ^[1] [2].

Понякога може да се смята и за липса на сексуална ориентация ^[3].Хора, които изпитват постоянна липса на сексуално влечение и желание за сексуален контакт, се наричат асексуални. В процентно изражение, според изследвания, те съставляват 1% от популацията.^[3] Асексуалността се различава от сексуалното въздържание (въздържането от сексуални активности) и от целибата, които са поведения обичайно мотивирани от фактори като индивидуалните личностни или религиозни вярвания ^[4].

Според съвременни изследвания асексуалността се различава от сексуалните дисфункции по това, че при тях има желание, но има невъзможност (физическа или емоционално активирана) за сексуален акт, докато при асексуалността това е общо състояние и усещане.

До ден-днешен не съм си позволявал да коментирам темата, навярно, защото ако го направя, несъмнено трябва да навляза в дебрите на сексуалността по някакъв начин, а това е нещо, което никога не ми е било особено приятно.

Определено се опитвам да страня в умерени количества от съверемнната тендеция всичко да се именува и класифицира, стигайки се до онази степен, в която имаме безчет полове и сексуални/романтични ориентации. Прекали ли се, няма как – стига се до абсурдизъм. Подкрепям с две ръце, че не бива да се прекалява.

Моят английски е доста примитивен все още. Не мога да се свързвам със западните общества и въпреки, че понякога очите ми изтичат да се ровя из дискусиите в AVEN, аз съм само един ням среднощен читател на асексуалния, почти невидим еднопроцентов като съотношение живот на моите (донякъде) себеподобни.

Български източници почти не се намират. Навярно пиша тези редове с идеята, че някой някога, в тъмната си и самотна нощ, би могъл да попадне на нещо друго, освен уикипедия и не съвсем ясни статии в електронни списания, пишейки въпросната ключова дума.

Или просто го пиша, защото не съм влизал тук хиляда години и мозъкът ми е като преливаща кана без филтър, оставена да се пълни в условия на пандемия и хоум офис.

***

Ако разчитаме на писмените източници (които не са никак много, дори и на английски език), аз съм пълнокръвна /макар и леко прижълтяла/ представителна извадка на балканското асексуално общество (ако можем изобщо да наречем подобни рехави редици „общество“).

Някога из гимназиалните класове, когато смътно се развивах физически, хвърлях пълна сила във вглъбяването си и отделянето си от човешкия вид. Много страдах, че нямам албинизъм, доказан хермафродизъм или пък хетерохромия. За мен човек можеше да бъде външно забележителен само и единствено, ако носи някакъв особен генетичен белег. Белегът на пола не носеше за мен нищо особено, така че напъните за женственост на съученичките ми (споменавам предимно тях, тъй като бях жертва на хуманитарно училище) не можеха дори да се нарекат скучни. Изобщо не ги забелязвах.

Готическата литература ми даваше свободен достъп до чудовища, които можех сам да си представям; чудовищата, които изпълваха съзнанието ми бяха твърде далеч от стандартната представа за чудовища и много често дори си ги представях особено красиви, неустоимо привлекателни, но по начин, който те кара да мислиш за смъртта и унинието.

Толкова много мислех за смъртта, че сякаш пред мен имаше два единствени изхода – да умра твърде скоро или да стана безсмъртен, каквито са вампирите.

Хората са създадени да се множат. Неуморно, безсмислено да се множат през вековете, неоткриващи отговорите на едни и същи въпроси. Изпитвах искрена, изначална погнуса от множенето, до такава степен, че бях започнал да виждам даже и предметите около мен подобни на духове; предмети без материалност, с хиляди ръбове, плоскости и перспективи. Много, много бях обсебен от идеята за извънтелесността и исках да я премахна от всяко едно нещо край себе си.

И около мен нямаше нищо друго, освен представи и духове. И пронизващ бургаски вятър.

***

Пишех писма до духове и всячески общувах с тях. Но както споменах по-горе, всяко прекаляване води до абсурдизъм. И макар да се стремях да предавам твърде много драматизъм и естетика на собствения си такъв, в един момент взех да си давам сметка, че за живите умирането си е нещо сериозно и че ако искам да се захващам с него, трябва да проявя смелост, на която май не бях готов. Все още не бях станал дух или видение, но годините бавно минаваха (да, все още минаваха бавно, защото бях млад) и около мен нямаше изглед да се появи нещо по-живо от съновидение.

***

Със сигурност всеки се е натъквал на истории, свързани с хора, които осъзнават хомосексуалността си и това бележи живота им. Не ми се иска да коментирам чужди ситуации, но имах отрязък от живота си, в който с мрачно изследване се чудех и опипвах тайните кътчета на същността си – крие ли се там хомосексуалист, в крайна сметка, или не се. До така степен ми се струваше, че това би подредило някои неща, че част от мен със сигурност завидя на много от хората, имащи частта да отговорят с „да“.

Не само, че не се стигаше до „да“, ами и се разгръщаха все по-мътни и мътни представи в съзнанието ми. Като ширнала се морска сивота, есенна от край до край, шумяща срещу нечий самотен балкон. Какъвто бе моят.

Разбира се, аз се влюбих поетично и напълно виртуално (като „виртуално“ може би надделяваше над „влюбих“) и всичко това имаше за цел да запълни една черна, завладяваща ме пустота, която беше различна от пустотата на усещането за смъртта.

Усещането ми за смъртта по онова време не беше реалистично, то нямаше никакви корени на човечност. Може би излишно снобеех или просто както всеки тийнейджър – прекалявах.

И си мислех – как хем да съм с някого, хем да съм завинаги самотен. Как да съм отдаден до всяка малка стотна на всяка моя мъничка частица, но и да не съм. Да съм цялостен. Самодостатъчен. Път ни надолу, ни нагоре.

Няма да навлизам в автобиографични досадности. Нито виртуалността, нито влюбеността донесоха своите физически измерения, а още по-малко, за съжаление, донесоха кой знае какви духовни висоти.

***

Така продължих да си пиша с духовете и да ги виждам навсякъде. После рязко нещо се промени и то съвсем не беше така сложно и драматично, както си го представях.

Ще ми се още днес да завърша това, докато ме е обзела острата мисъл на два след полунощ, ала няма как да стане, не и в условията на пандемичен капитализъм. След няколко часа ще ме зове досадната аларма и може би това не би било лошо, защото връщайки се отново тук, ще мога да довърша историята с друг похват, с нови сили и надявам се – по-добри изразни средства. Или просто други.

Успешно скатаващ се в нощта,

В.

Рожденият му ден трае 48 часа.

Нищо не мога да чуя и да разбера,

чувам само едно боботещо „бла-бла-бла“,

което ме дави като тютюнев дим.

Не обичам торти с много крем,

само бисквитена и то не много сладка.

Да му наредим свещите. Поне има време.

Много ми е скучно, мое братле,

нещо зивика в мен и замълча завинаги –

не си мисли, че не страдам, не си мисли, че не страдам…

Дори в морето на въображаема сласт

мога да се видя, почти да усетя

нежната ѝ лунна кожа,

да я галя с коси, по-дълги от Млечния път…

Как не станах един метеоролог,

космолог,

теоретичен физик,

специалист по ядрена физика,

есхатолог…

И пак нямаше да мога да те разгадая.

И пак нямаше да мога да те разгадая.

Провал.

Аз съм генетичен провал,

който се лее из листове виртуална хартия

и мрази всякакви бинарни дефиниции.

Майко, не тъжи. От брат ми се родиха синове,

от мен ще се родят златните ябълки на подсъзнанието

и аз като нежен розов облак ще засенчвам теметата на чичковците,

които си говорят пред блока, хвърлят зарове, играят табла, обсъждат политиката,

о, защо Бойко Борисов и ГЕРБ унищожават безнаказано България?!

 

Възкачен съм като лидер на твърде порочна партия

над собствената си душа

и не заплаквам, и не заплаквам.

Боже мили, как ме отегчават някои хора,

как рутинността на работния ден е мъничък цикъл

на раждане-смърт, раждане-смърт,

а аз съм асексуален и безплоден бял корен,

който сигурно е вечен някъде там, зад обсега на съня

и гони луната със среднощен автобус из Пловдив.

***

Транспортната схема на Пловдив е наистина доста зле,

има много задръствания и точно в 7:35 сутринта се качвам от Синия пазар

(абсурдно царство на сини краствици, дюли и домати),

за да отлитам към монотонността

доброволно, под знака на трудовия договор,

на договора с Дявола всъщност…

Продаваме си душите, не се ли усещате,

те креят и тихичко жужат

като затиснати с буркан буболечки,

а тлъстите работодатели почукват с нокът и ги мързи

да внесат осигуровките.

***

Но на 27-ми, в петък, 2018-та

се качих от Синия пазар в 12:35 след полунощ.

Потеглихме на другаде… Знаете ли къде?

Да гоинм Луната, дето все се крие, едновременно зад облаци и затъмнения,

двоен затвор, срамежливата ми тя

и тъкмо си помислям, че сигурно е девица,

тя се оказва една почерняла глава, нещо като обгорен балон,

който лети в непосредствена близост до задното стъкло

(на автобуса).

Не бивало да се гледа Затъмнението. Не е добре от енергийна гледна точка.

Добре, добре, и да не се гледа – да се пипне може ли???

И аз го пипам, въпреки че е като глава на мъж-балон

с много крив нос.

И то отлита, отлита си в небето.

Колкото си беше голямо на небето, толкова си бе голямо и пред очите ми.

Пипнах Затъмнението. Сега какво?

Черен мъж.

Твоят черен мъж ще влезе,

сладка лунна светлина ще лази по нозете ти.

Той ще се наведе и ще плъзне сенчести устни

по къдриците на медената ти коса.

Нищо няма да видиш, нищо няма да чуеш.

В такива нощи мълчат и китарите,

не свирят музиканти по покривите,

не пушат художници в размисъл,

не се самоубиват тънки лирични момчета.

Особена нежност стаена у всички.

Демоните спят в зелени постели.

Твоят черен мъж ще се отдели от сенките върху стената,

ще се наведе,

дъхът му ще премине над челото ти.

В такива нощи водата замръзва в сърцата на сградите

и сутрин потичат кървави струи по мивките.

Огледалата са мътни и бели.

Той просто ще легне до теб, ще се завие със съня ти

и небето над вас ще тежи

от цветове.

40 дни

Преминаваме с майка ми квартала.

Тя вече е вдовица и изглежда по-различно –

полата ѝ е черна, до вехто сива на места,

в гънките ѝ скрит е

на юли пагубният дъх.

Аз не знам дали изглеждам по-различно,

но сякаш всеки търси някаква промяна.

Косата ми е детски руса

и под шарените кецове следя

как живеят камъчетата в тротоара,

и всички малки цветни стъкълца,

които като сълзите на майка ми блестят

и като тях порязват.

***

Един ни спира, после друг.

„Моите съболезнования, моите съболезнования!„-

разлива се като наздравица

и си представям, че сме напълно непознати

или всички станали са неми,

с майка ми вървим в тишина

и никой никого не спира,

и никой даже и не забелязва

в косата белите ѝ нишки.

***

На майка ми косата побеля за нощ.

Бял е пътят и пред нас – все същият познат ми път,

нека всички да са неми,

нека стане тихо като в сън.

„Една, две, три…“ – броя си стъпките наум,

почти ми е забавно,

косата ми е детски руса,

и не искам да ни спират тези страшни хора

и да ни напомнят,

че правоъгълният некролог върху вратата

пръв ще ни посрещне.

***

В прозорците блестят лъчите.

Сухи са дърветата.

Протегнатите блокове под слънцето

мъркат като котки благи.

Децата все така играят. Все така.

Прминаваме с майка ми квартала.

 

 

Дъждовете на март

Тъкмо цветята проправиха път

през плътта на черната почва.

И се посипаха белите ангели на късната зима,

зажадняла да се утоли,

с напукани до сухо устни,

след месеци мълчание.

Дъждовете на март прогониха пръстите на Юга, попариха щъркелите със сини огньове.

В сърцето ми се издигна цяла клада върху ледена пързалка.

Таньорите са с черни маски на лицата, правят сложни пируети и изчезват в сребърна мъгла…

Колко е зловещ и смътен, боже,

Тоя дъжд, който се изсипа след три сутринта, и макар да лежеше до мен и да усещах съвършеното Ти дишане, колко празно остана в мене сърцето ми, да бие на кухо и да мълчи,

мълчи,

мълчи…

Аз съм жадната ти зима, с издънени очи от сълзи, натикана зад мислите на хората, които винаги ще предпочитат топлото, изродено до насита време, есен без дъждове и без мрак, от която не може да поникне зима.

Бродницата Ти,

Косите, дето се пилеят по лицето Ти…

Дявол взел ги, Дявол взел ги пустите коси, как искам да съм тоя дъжд навън, след три сутринта, да се сипя по Теб и да ме пиеш, да падам в очите Ти като сълзи, да облея лицето Ти, да се пропия в кожата и да се разтворя в кръвта ти, толкова дълбоко и печално…

Да намеря мир.

Да намерим мир.

***

Само дъжд и пустош в сърцето ми.

Нощта ме лъже, че е по-добрата…

Просто е стаила злото в себе си, не диша;

няма да осъмне цяла – всеки си краде от нея

късчета надежда.