Невидим.
Преди всичко ще бъдеш невидим; ако цялата палитра на ЛГБТ + дъгата се „радва“ на своята пъстроцветна яркост, то ти представляваш черния цвят. Нощ. Бездна. Сянка.
Това може да е много удобно, ако си интроверт и показността наистина не ти е в кръвта, но може да те вкара в толкова неудобни и странни ситуации, че да не ти се ще да си се раждал.
Разбира се, всеки човек е различен. Конкретно моята сетивност е непоносимо изострена.
Колкото и да се старая към мекота, приемане и разбиране, личното ми възприятие към сексуалността засега се движи между отрицателно и неутрално. До положително не съм го докарвал никога. И както споменах по-горе, то е едно изострено възприятие.
Негативността още повече се усилва от стремежите на цивилизацията да натрапи тази сексуалност отвсякъде и то по крайно непривлекателни начини – или пошло и натуралистично, или блудкаво и скучновато. Но… Разсейвам се. Исках друго да напиша, върху друго да разсъждавам. Върху невидимостта, върху собствената си невалидност.
Преди около 7 години, майка ми каза, че асексуални хора не могат да съществуват и че това пак е поредната измислица на медиите. Не съм спорил с нея. С нас имаше и трето лице и именно то беше повдигнало темата. С майка ми за такова нещо не съм, и най-вероятно няма и да говоря.
Асексуалният човек е сам в съществуването си, а щом се съберат двама – то самата липса на това съществуване просто се удвоява.
За асексуалните партньори съществуват следните варианти:
- Вие сте само приятели, щом между вас няма нищо сексуално
- Всъщност, вас ви няма. И дори след някакъв вид обяснение, е силно вероятно пак да излезе така, че не съществувате и се правите на интересни
Първата точка е обидна с това, че тя с лека ръка принизява платоничните чувства. Приятелството, разбира се, е прекрасно явление; лично аз не съм съгласен да се поставя непременно под романтичната връзка, но ето, че изразът вие сте САМО приятели прави тъкмо това.
Ти не обичаш партньора си достатъчно. Не си наистина влюбен, щом не можеш да изразиш достатъчно много близост. Или пък просто ви трябва още мъничко време? Ще мине време, разбира се, и нещата сами ще си дойдат на мястото.
Много силно вероятно е също така да излезнеш луд или болен. Но за тези две неща винаги има опасност.
Възможно е с цялата тая словоохотливост да изглеждам като човек, който доста се обяснява. В реалността, обаче, пагубно много избягвам да се обяснявам. Мразя да се обяснявам. Да влизам в детайли. Да уточнявам. Може би затова се бълвоча тук напоследък. В мен е засъхнала тъмната кал на мълчанието и несподелянето.
Когато навремето баба ми ме попита дали той ми е интимен приятел, исках подът под мен да се отвори като бездната адова и да ме погълне. Съвсем сам се спрях на точка 1, горестно и ръкомахайки. Боже мили, каква глупост, аз и интимен приятел. Ха-ха. Разбира се, че сме САМО приятели. Откъде са плъзнали тези грозни, грозни слухове? Ами, спите в едно легло.
Когато се стигне до спане в едно легло, нещата стават ясни за хората. Всичко им се нарежда като пъзел, светнатата крушка огрява мазето.
Предпочетох сигурността на точка 1, защото съм неспособен да понеса точка 2. Все още нямам силите. А когато аргументът за общото легло е толкова силен и символен, на теб не ти остава нищо друго, освен да се влееш в онази обща маса от интимни приятелства и да признаеш, че те всички са били прави, че няма такова нещо като асексуални хора, било е просто младежки период, а ти – ти си безсилен пред влюбването, безсилен пред влечението на пола и в крайна сметка си се отдал/предал.
Нищо подобно. Не съм. Правил.
Вече цяло десетилетие не съм се пречупвал и сам отвеждам нещата към точка 1, сам, съвсем сам, и къде се пропуква това, къде не… Къде се пропукваме ние самите.
Но има и друго. Трябва ли любовта да бъде обществено достояние? Ами, да, нормално е, в общество живеем. После се сключва граждански брак, раждат се деца, имената им се вписват и т.н. Всичко е обществено достояние и няма мърдане.
Харесва ми, нерядко, да сме си невидими. Ти и Аз. Два черни цвята. Или може би прозрачни, каквато е водата.
Няма да се родят деца от нас, раждат се само мънички вечности в сърцата ни (мразиш ли ме за това, о, библейски боже?).
Нямаш си точно определение, с което да те нарека пред хората. Не, че ми е нужно, но понякога Те горестно настояват за това и се получават комични разминавания. Но преди да бързат да те изтрият, предпочитам аз сам да съм поел контрола над това.
В крайна сметка, ние си знаем, и това е най-важното, нали?
Чакам те да си легнеш до мен и да не пиша тъпотии по нощите.
Че и токът спря преди малко.
Ще излъжа, ако напиша, че съм влюбен в теб, защото ако изключим хладноватия ми имидж, тази дума ми теснее.
Когато не сме заедно, сме като принудително разрязани сиамски близнаци.
Смъртта носи розово 